Провокирана от Стелла (блогър тук - minutinasame.blog.bg), на която благодаря за удоволствието от четенето на написаното и изпълняваща обещание, дадено пред самата себе си, започвам да пиша цикъл от описания - предимно по спомени - за отишлите си вече мои роднини и близки. Ако това се превърне в книга, добре. Ако не - поне ще остане спомен за децата и внуците ни, за да могат след години да сглобят родовата история или родословното си дърво. Защото историята е важна, а дължим на своите предци това, което сме днес, въпреки че често го забравяме!

В разстояние на по-малко от година, преди десетилетие време, си отидоха наведнъж много мои близки! Сякаш тъжната поредица бе спряла, но през лятото на 2011 си замина още един обичан от мен човек… Но най-силно ме разтърси внезапната и ненавременна смърт на моята майчица! Това неминуемо ме промени! Но тъй като тя самата беше творец и непрекъснато изтъкваше на преден план моите творчески заложби, сега, пишейки това, изпълнявам своеобразен дълг към нея – да пиша, но така, че да не оставям написаното без читатели от прекалена скромност!
Осъзнавам каква е силата на словото! Благодарение на възпитанието, дадено ми от моите родители, го обикнах отрано! Но точно майчето беше тази, която с трепет събираше моите първи стихоплетства, още отпреди да навърша 6 години… И помня ясно мига, когато съкровено скътала над 350-те ми детски и юношески стихотворения, подредени от нея хронологично и надписани по дати на създаване в една тетрадка голям формат с твърди корици, ми ги подаде като голямо богатство, за да напомни на мен, вече омъжената и пораснала дъщеря, да не спирам да изливам видяното и чутото в думи, за да остава то и след мен… Къде ли е сега тази тетрадка!? Колко страда тя, миличката ми майчица, когато и признах, че „скъпата ми свекърва” вероятно я е унищожила безвъзвратно, отнасяйки я „случайно” заедно с други мои ценни книги и книжа на Белослав – за разпалки и горене в печката!!! И на мен още ми е мъчно! Но повече заради неизпълнената заръка на мама!
И най-вече заради нея правя това сега (все пак има нещо положително и в най-лошото – ще се роди нещо ново от унищоженото старо)! Но по-скоро подтикът да пиша дойде спонтанно веднага след осъзнаването за нейната загуба. И прелиствайки оставените от нея тетрадки със стихове – емоционално се връщам към нея, към душата и!

Но, въпреки че огромната загуба ме разтърси и промени (мисля към по-добро), карайки ме насила да осъзная кои са истинските ценности и как живеем като зомбирани, тичайки след най-незначителните неща… както напоследък често ми се случва, реалният тласък да започна да пиша, дойде след един сън. По-точно след кратка дрямка сутринта. Както вчера сутринта се събудих с внушено усещане, че трябва да предоставя турманиевото килимче (последният подарък от мама – коледен) на колежка, която скоро оперираха и в момента се възстановява трудно..., но това е друга история.
Още едно мое преживяване подготви индиректно моя импулс да опиша роднините си, по-точно мама: Преди няколко месеца ме помолиха да помагам на един шестокласник с уроците и установих, че както повечето деца, детето не чете особено много. Заради него взех няколко книги от скромната ни библиотека в училище, а измежду избраните наслуки се оказа и биографична книга на Ерих Кестнер за майка му. Не бях я чела и погълнах с любопитство и интерес по-голяма част от нея! Толкова ме разчувства, че се зарекох да направя нещо подобно. Но тогава още майка ми беше жива и здрава, а тъй като татко вече беше напуснал тоя свят, изпитах желание да споделя с нея и да ми помогне да напишем заедно неговата история… Това естествено не се случи, не остана време!...

Така галено казваше тя, когато се обръщаше към нас – кажи на лелка… Кръстили са я Димитра. Живели бедно, както повечето българи тогава. Повечето фамилии били многолюдни – например дядо, техният баща, имаше много братя, а баба, тяхната майка – много сестри… Та сега ние имаме много роднини, които дори не познаваме… Но аз ще поправя тази грешка! Обещах го на мама!
Леля била кроткото по-голямо дете (за разлика от майка ми). Попивала с готовност всичко, на което могли да я научат близките и, та по-късно беше отлична домакиня и къщовница. Много трудолюбива, много милозлива и съчувстваща на страдащите! Но самата тя преживяла толкова тежък живот, че е трудно да се опише. Всъщност в детството и най-голямата мъка беше, че не и позволили да учи след седми клас – нямали пари. Сега това почти не може да се асимилира от младите, но тогава такъв бил животът. Всичко извън прехраната, която си осигурявали сами, отглеждайки животни и растения, било твърде голям разход. Но най-вече „купешките” дрехи и обувки. А можело ли да ходиш на училище с домашно изработени дрешки и цървулки? Ами книгите? Та леля, като по-голяма грижовна кака, се заела вместо да страда, да предотврати опасността същата нелепа участ да постигне нейната обичана сестричка – моята майка. Затова преправяла свои рокли за нея, режейки безжалостно евтините платове, скътвала от свои дружки подходящи обувки или дрехи, а най-силно и ентусиазирано се включвала в убеждаването на баба и дядо с молби да не спират Данчето от учението. Виждала в нея потенциал и им го посочвала често – „ето, тя е умница, аз ще ви помагам вкъщи за двама, а нея оставете да се изучи!” Никога не ги обвинила за себе си, но търпяла доста лишения, само да има повече от всичко за по-малкото дете. А тъй като те двете имат 4 години разлика, тогава тя самата била вече мома и жертвала младостта си – възможностите да излиза на мегдана, на хорото, да се събира с връстници, за което също били нужни дрешки и обувки. Стояла си по-често у дома, по природа свенлива

Стояла си по-често у дома, по природа свенлива и тихичко безропотно си преживявала мъката.
По-късно, когато майка вече се записва във Варна да учи в гимназия и живее в средношколското общежитие, осъзнава и често припомняше колко различен е бил животът им и съответно възможностите пред тях вследствие на това.
Все пак въпреки свенливостта си, леля се задомява – за първия ми свако Ваньо. Той бил от Разделна. Кротък и добър човек – като нея самата. Построили си къща, купили си кола – Москвич 403. Той работел здраво, всеотдайно. Но и тя не отстъпвала. Работела, за да даде своя принос към семейството, често работа, неподходяща за жени – като тази в тухларната фабрика. Така изгубила няколко бебета преди да се родят. Много тъгувала! Минали няколко години, а все още нямали своя рожба! И тогава, подтикната от свои дружки, тя отишла при един „гледач” – гадател. Описваше го като млад човек, помнеше дори името му (аз не го запомних, вече няма значение), както и в подробности как протекла срещата. Поставила един-единствен въпрос: „Ще имаме ли свое детенце или да си осиновим?” Човекът я позагледал замислено и отговорил: „Ако до 27-годишната ти възраст не родиш свое дете, няма да си осиновяваш!” Тя помислила, че се е объркал и я съветва да си осинови рожба след като навърши 27, а дотогава да опитва по естествен начин, затова плахо повторила това, което е разбрала. Но отговорът бил доста рязък и повторил отново същите думи: „Ти чуваш ли какво ти казвам! Ако до 27-годишна възраст не родиш, няма да си осиновиш!” Тогава горката ми лелка не разбрала добре това, отишла си леко разочарована и разстроена, но и таяща надежда, че има още време да износи и роди здраво бебе. Скоро забравила прокобата, до мига, в който, след година-две и донесли страшната новина за смъртта на свако ми Иван! Тогава тя била точно на 27 години – родена е на 23 юни, а случката станала в края на лятото.

Той, заедно с други двама свои колеги, качен в голям самосвал, седнал по средата отпред в кабината, пада в реката след като мостът се счупва от тежестта на машината. За жалост само двамата отстрани скачат и се спасяват – реката не била дълбока, а той остава заклещен и се удавя! Нелепа смърт на млад човек, но както казват старите хора, страданието е повече за живите! По-често за тези преживявания ми разказваше моята майка. Тя тогава била бременна (в ранните месеци) с брат ми и не и позволили да иде на смъртта. Дори разказваше, че преди свако ми да загине, двете с леля обсъждали бъдещото бебе и понеже майка вече имала мъничко детенце – едва на годинка (мен), не желаела толкова скоро да се увеличава семейството, нейната сестричка я убеждавала да го задържи на всяка цена, а ако пак е момиченце, да им го даде на тях да си го отгледат като свое!
И така, минали няколко години, лелка, млада вдовица, се върнала при родителите си без желание да се задомява отново, страдаща по изгубения си съпруг. Помагала естествено много на всички – и на родителите си и на моите родители. Гледала нас – нейните племенници с охота и радост. Ние усещахме това до степен на разглезване. Сякаш имахме две майки – едната винаги беше на линия. Тя дори влизаше в пререкания с родителите ни заради прекаленото задоволяване на капризите ни и купуване на всевъзможни играчки и „екстри”. Просто живееше заради нас. И много пъти съм чувала от нея, че ние осмисляме тъжния и живот.
Майка и баба ми разказваха разни случки от ранното ми детство, а една аз самата си спомням много добре. Била съм малка, но усещането се е впило в съзнанието ми. Леля работела като готвачка в работнически стол. И почти всеки ден носела храна оттам – главно за мен, тъй като ме гледала баба – тяхната майка.

Една вечер, ми даде повечко храна, дори баба я упрекна, че стомахчето ми е мъничко и няма да събере всичко това. Но тя упорито настояваше да изям всичко. И понеже бях послушно дете, го сторих. И изведнъж повърнах като гейзер – изхвърлих всичката храна! Тя се засуети да чисти, взе да мърмори, а аз се разплаках от страх: „Лелко, не ми се карай, вече ще слушам!”, сякаш това беше волево действие… За капак на всичко, след като изчисти, тя реши, че е недопустимо да си легна с празен стомах и трябва да ям малко кисело мляко, нетърпяща възражения. Дълги години след това не обичах кисело мляко, докато най-накрая не си дадох сметка, че е свързано с онази далечна случка…
Двете с баба ме бяха научили да ям охлюви, които събирахме заедно в тревата след дъжд… Бяха хубави моменти от моето детство на село…
След като преценили трудното положение на леля, нашите (майка и татко) решиха да я вземат да поживее при нас във Варна. Дотогава тя идваше само на повикване да ни гледа, за да идат те на кино, на театър или на ресторант… А всъщност се оказва, че те имали тайното намерение да я сватосват за един вдовец с дете – втория ми свако, живеещ в същия квартал. Това дете, неговият син, изиграва най-важната роля, за да се случи вторият и брак. Той беше малко по-голям от нас и на всичко отгоре се казваше Иван – като първия и съпруг. Заради него тя склони да се ожени пак – имаше нужда да дарява някому цялата обич, която носеше в сърцето си, а и осъзнаваше, че детето има нужда от майка. Стана му истинска майка, дори съвсем скоро той започна искрено да я нарича така. За жалост вторият ми свако Христо беше доста суров и строг човек. Не намираше начин да показва често обич дори към сина си. Възпитаваше го отрано „да става мъж” – тласкаше го към „мъжки” спортове като борбата, твърдо и непоколебимо изискваше да се подчинява на волята му.

А той, вероятно приличащ повече на родната си майка Петранка (угаснала рано от рак), тих, кротък и уважителен, с богата душевност, не смееше да престъпи бащините повели. Често до степен на компромис със собствената си същност. Така според разбиранията на свако ми Христо бате Ванко беше записан в Техникума по Автотранспорт, за да стане шофьор още преди казармата и да има полза дори там от това. Каква ирония, тъй като точно това го погуби… С връзки го уредиха да служи наблизо, макар и задълго – за три години, тъй като беше моряк. Тук, край Варна, в местността Боровец, той с получената рано шофьорска книжка стана шофьор на командирите – важни особи от висшия състав. За което пък „старите” войници ужасно му завиждаха – смятайки, че се ползва с незаслужени привилегии да кара по-лека служба. И решават да му отмъстят – на разглезеното мамино синче, което като всеки новобранец не могат да юркат – раждайки безумната идея да „пипнат” бусчето, с което вози „шапкарите”, така че да го повредят, за да го сплашат, да не се надува толкова… И на следващата сутрин бате Ванко като всеки ден потегля с командирите в колата, при което почти веднага, слизайки надолу по баира, установява, че няма спирачки! Реагира светкавично, маневрирайки и спирайки умело в едно по-голямо дърво, без никой да пострада сериозно! Но му остава уплахата, стресът! От огромната отговорност, която е носел за живота на всички хора от висшия състав! И въпреки, че никой не го обвинява, осъзнавайки, че всъщност е спасил живота на всички, той самият започва бавно да тлее… Както стана ясно по-късно, развива левкемия, но въпреки всички явни признаци за влошеното му здравословно състояние, никой не му вярва, заради физиката му – беше едър, снажен и мускулест от дългогодишните тренировки. Дори при подаваните от него сигнали, лекарят подигравателно му отговарял: „Я се виж – ти си като канара, балкан, какво се преструваш на болен, само за да си издействаш отпуск и да си идеш у дома, като някое бебе. Нищо ти няма!”

Без дори да го прегледа! Едва няколко месеца по-късно, когато вече започнал да припада от безсилие и слабост, го откарват по спешност във военна болница и установяват, че хемоглобинът му е спаднал под 6 (60). При обстойни изследвания откриват и коварната болест, след което той поживя съвсем кратко – не доживя дори да се уволни по реда си от казармата… Освен тази нелепа случайност обаче, се случи и още нещо трагично. Бате Ванко имаше приятелка – гадже, дъщеря на съседи от входа, чието семейство за жалост свако ми Христо никак не одобряваше за сватове и му забраняваше да се среща с нея. Тя, Любица, тайно ходеше на свиждане при любимия си в казармата, а при едно от излизанията му в домашен отпуск - както често се случваше по онова време, забременяла. Може би и двамата са искали това бебе, за да им помогне да открият пред всички връзката си и да им позволят да се оженят. Никой не е предполагал скорошната му кончина… Но така или иначе, в кратките месеци, които му оставаха да живее със страшната обричаща диагноза, тя вече беше бременна и възрастните наистина нямаха друг избор, освен да се примирят със сватбата и да преодолеят враждата (като между Монтеки и Капулети). След набързо организираната сватба, на която никой не успя да се зарадва, за жалост нищо не потръгна както трябва. Бате Ванко угасна много бързо, без да могат да му помогнат и най-добрите специалисти, медикаменти и терапии. Лекарите заявиха, че диагнозата е поставена фатално късно! Много скоро след предизвестената му вече смърт кака Любица, която вече живееше у тях, може би вследствие на огромния преживян стрес, започна да ражда преждевременно, в осмия месец... Бебчето, момченце, което нарекоха Христо, на свако ми, и в което бяха концентрирани всички надежди да продължи рода и да остане наследник на младия прекъснат живот, живя едва 3 дни, не успя да диша самостоятелно и също си отиде! Цялата тази скръб се оказа непосилна за всички наоколо.

Спомням си този момент – нямаше хора наоколо, които да не тъгуват горчиво! Осъзнавам, че най-тежко му е било на него, бащата, изгубил последователно жената – майка на единствения си син, детето си, а накрая и внучето! Като черна прокоба! Той вече беше преживял един инфаркт след загубата на жена си. Последва втори, но явно организмът му е бил доста здрав, а той самият жилав или пък такава му е била съдбата, да поживее още и да се помъчи… Но от този миг още повече се озлоби и изливаше незаслужено яростта си често върху моята лелка. Обвиняваше я за какво ли не, обиждаше я и псуваше вулгарно, а тя кротко и безропотно търпеше, примирена, че вече е късно за друг живот! Спомням си, че вече не ми беше никак приятно да ходя у тях на гости, защото едва изтърпявах изстъпленията му, когато си пийнеше и алкохолът му вливаше нова порция ярост… Молех нашите да си тръгваме, макар да ми беше мъчно за нея, че я оставяме сама. Баща ми, кротък и възпитан човек, не вземаше отношение да я защити, защото, както по-късно разбрах, след това ставало по-лошо… И така се изтърколиха останалите години от живота на моята лелка – нещастни и тъжни, празни, без надежда да се радва на деца и внуци! Тя разбира се продължаваше да се радва на нас – нейните племенници, но тайно, тъй като свако ми я обвиняваше и за това, че сме живи, за разлика от неговия син! Почти до края… Спомням си как с трепет ни чакаше да идем на гости, как слагаше масата, отрупана с всевъзможни лакомства (в гладните години). Каква къщовница и отлична домакиня беше! Много от нещата, които зная и умея сега, съм научила от нея! Домът им беше подреден като аптека! Нямаше прашинка! Може би щеше да се радва повече, ако имаше детска глъч, дори и да е разхвърляно, но уви!... А какви чудни палачинки ни правеше! И с радост гледаше как вкусно и апетитно си похапваме! Тя например ми показа как да простирам прането така, че да се изпъне само още докато е на простира, та почти да няма нужда от гладене.

Показваше ми с гордост подредените дрехи в гардеробите и шкафовете и – като по конец. Всичко, от бельото, до спалното бельо изглеждаше фантастично, след като го извадиш, за да го облечеш или ползваш с удоволствие. Обръщаше ни голямо внимание в редките ни посещения, каквото мама и татко не можеха да си позволят, забързани в ежедневието и затрупани с работа и грижи. Много често лелка ми разказваше за тяхното детство с мама. Как живеели, какво най-силно искали да постигнат в живота… Казваше, че още като деца двете били доста различни – като характер и темперамент. А иначе като възрастни двете с майчето имаха еднакво телосложение, дори носеха един номер обувки. А всички роднини бяха единодушни, че в лице аз приличам досущ на нея като млада. Гени… В трудните времена, когато нямаше какво да ни подари, за да не ни изпраща с празни ръце, все приготвяше с нежност по някое скромно пакетче на изпроводяк – завила по някое ароматно сапунче, заедно с ушито или изплетено от нейните ръце каренце, кърпичка или салфетчица за сервиране…
Спомням си, че когато се ожених, тя работеше като продавачка в голям супермаркет в квартала, а в най-голямата криза, когато освен че всичко беше с купони, не можеха да се открият елементарни стоки от първа необходимост, ни снабдяваше например със захар или с олио! Обажда се по телефона и съобщава: „Утре ще ни докарат захар в магазина! Някой да дойде и да донесе купони!” Малко след сватбата ми, когато и аз бях бременна, ме снабдяваше тайно от свако ми с разни деликатеси като луканка например – да си хапна аз, а чрез мен и бебето! На практика за нас не съществуваше дефицитна стока, благодарение на нея. А по-късно, когато се появиха моите деца, тъй като аз се омъжих доста рано, тя толкова им се радваше, искрено, като на свои родни внуци. За цялата обич, с която ни отрупваше, заслужено получи продължение на името си – малкият ми син е Митко и тя с гордост се хвалеше на всичките си приятелки! За него вече окончателно даваше душа! Той логично и викаше „баба Диди” и никак не му беше странно, че има три баби, а не като другите деца – само две… Порадва му се за кратко, тъй като той беше едва на 7, когато тя си отиде, но детето я запомни и още си я спомня добре!

Когато това се случи, беше вечерта, а ние всички спяхме заедно в една стая – аз и брат ми на единия разтегателен диван, а майка и татко – на другия. В дъното на дългия повече от 7 метра хол, откъм балкона, беше телевизорът – чернобял разбира се и на 4 дървени крака (прилични на точилки). Даваха някакъв съветски филм, а когато земетресението започна, на екрана точно показваха някакъв войник с насочен автомат, който стреляше. Тогава се чу грохот и телевизорът сам тръгна към нас, поклащайки се на краката си. На мен ми стана по-скоро забавно и не се изплаших, докато родителите ми не се паникьосаха и не се засуетиха около нас. Грабнаха някакви вещи, всеки един от тях гушна някой от нас и тръгнахме надолу по стълбите, напускайки жилището ни, намиращо се на предпоследния 7-ми етаж на блока. По стълбите си спомням, че комшия – бате Людмил от най-горния етаж грабна брат ми, за да помогне на ужасените ми родители, зави го в някакво одеяло, предвидливо носено в такъв момент и го понесе надолу. Пред входа всички се бяха събрали и не смееха да се приберат отново по домовете си. В такъв момент при нас дойдоха свако ми и леля ми, които за разлика от нас имаха собствен автомобил (закупен с парите от лелината първа къща и зестра), взеха ни и заедно отидохме да пренощуваме в дома на една от сестрите на свако ми – тя за разлика от всички нас живееше в къща. Това беше изключително внимателен жест, сторен главно заради нас, децата…, а по-късно татко с благодарност си го спомняше и споменаваше.

През 1999-та започнах работа във Вълчи дол. Тогава осъзнах, че селото на свако ми Христо – Искър - е на няколко километра от това градче. Въпреки че бях ходила там още като дете, зачестихме посещенията със семейството ми при тях. Дори през лятната ваканция, когато давахме дежурства и оставаше доста свободно време до автобуса, заемах велосипед от някой от моите ученици и им ходех на гости, изминавайки 6-те километра дотам и още толкова обратно, за да ги видя и да отнеса нещо, което предварително са ми поръчали, като лекарства или някакви дребни вещи. Всъщност след като свако ми се пенсионира, прекарваше като по закон топлата част от годината там, в бащината си къща, а по-късно това правеше и леля заедно с него. Там леля отглеждаше тиквички, домати, краставици, боб, моркови и големи тикви, береше плодовете от овощната градина и заедно се чувстваха добре на село като повечето нормални хора. Това естествено беше свързано с къртовска работа за нея, но този факт изобщо не я плашеше. Имаха и лозе, за което свако ми се стараеше майсторски и табиетлийски, правейки от него ракийка и чудно вино, с което основателно се гордееше. Радваха се искрено на посещенията ни с децата, те оживяваха тишината на двора… Точно в такъв един момент от онези последни години от живота им свако ми беше осъзнал, че любимата му племенница няма да се върне от Гърция, където от години работеше, тъй като вече беше поканила и уредила при себе си синовете си, че дори и едната бъдеща снаха. Това много го натъжаваше, чувстваше се изоставен. Нещо в него се преобърна, пречупи се и поомекна в отношението си към нас, може би разбрал трезво, че никой няма намерение да го ощетява или ограбва, а дори напротив…
През есента на 2002-ра година леля ми се почувства доста зле. Всъщност тя не изпитваше болки, но видимо отслабна много, към което се стремеше от години, този път без всякакви усилия и диети.

Започна да изпитва слабост, не можеше да върви бързо, после и бавно, започна да и се вие свят, да се олюлява и да и прилошава. Всичко това се разви изключително скоротечно, буквално без да се усети… По принцип ние повечето от нас, българите сме си такива, не обръщаме много внимание, докато не опре ножът до кокала… И ето, вразумихме я да иде на лекар, поне при Джи-пи-то си, вместо да праща мен с рецептурната книжка да и вземам рецепта и лекарства за диабета. Лекарката се втрещила на показанията от изследванията и. Още като я видяла, след месеци, отслабнала и с нездрав тен, усетила каква е работата. Пратила я спешно в болницата. Това се случи в края на ноември. Бяхме ходили няколко дни подред да я посещаваме там, разбрахме, че няма надежда, макар на нея да не и казахме истината, за да не пада духом. Присъдата беше ужасяваща – оставаха и само няколко месеца. Състоянието и било толкова тежко, че лекарите трудно откриха откъде точно е тръгнал ракът – толкова много метастази навсякъде имаше. Оказа се, че от това я болели костите и ставите, а тя си мислеше, че е старчески ревматизъм и артрит – беше едва на 60 години. Тъкмо същото лято правиха наборна среща в родното и село и тя с трепет се готви за нея, тъй като за целия и набор това беше юбилейна година… Това беше последното радостно събитие в живота и! И още по-неочаквано за нас в един от тези дни внезапно си отиде татко!!! Не бях на себе си! Въпреки че много я обичах, нямах сили да приема и да осъзная в цялата и пълнота новината за нейната коварна болест. Тя беше още в болницата, когато всичко това ни се стовари върху главите. Двете с майка взаимно си давахме кураж, но сега осъзнавам какво пък и е било на нея, на милата ми майчица!... Леля също го преживя много тежко. Много страда и дълго плака за татко, припомняше често колко добър е бил към всички, колко много ги е уважавал… Оплакваше и майка, че твърде рано остава вдовица, знаейки добре какво означава това от личен опит. Татко практически беше опора на всички!

Като стожер в семейството!
Все пак намерихме отнякъде сили да се грижим за леля. Тя много бързо падна отново на легло, скоро след излизането и от болницата. Там я бяха позакрепили временно, влели и бяха някакви подсилващи вещества и кръв, но това не даде резултат задълго, както и самите медици прогнозираха. Когато леля още можеше да става от леглото и да се обслужва сама, ходехме при нея почти всеки ден. А по-късно, когато се залежа, давахме дежурства, редувахме се, тъй като работехме. Още от научаването на диагнозата, през цялото време опитвах всичко, за да и помогна. Четях и търсех различни средства от алтернативната медицина, тъй като официалната я беше отписала… Купих какво ли не… Но нищо не даде резултат, тя гаснеше. Сега вече съм убедена, че когато човек се предаде на рака, това става най-напред в ума му, че това е болест на мисленето и на емоциите, които ни изяждат. Че това е своего рода самоунищожение, закодирано несъзнателно от нас самите. И че за да се измъкне, за да се излекува, трябва сам да вземе решение да се бори, да преразгледа живота си и чувствата си, да прости, но преди всичко сам на себе си. Трябва да се обича, да се уважава, да се обърне към себе си с любов и да се вземе в ръце като Барон Мюнхаузен, но искрено, истински…
И точно на 1 март 2003 тя издъхна. Бяхме отишли у тях с мъжа ми и трябваше майка да дойде по-късно. Видяхме, че състоянието и е доста тежко и не предвещава нищо добро. А предната вечер се беше почувствала мъничко по-добре. Сега дишаше бавно и с усилие, въпреки че беше в съзнание. Такива моменти са изключително мъчителни за близките! Изисква се огромно самообладание да останеш до болния и да не го изоставиш от страх пред приближаващата смърт. А дори се налага да му даваш и кураж!
Моят съпруг отиде до телефона и позвъни на майка. За да не я стряска първо я попита какво прави, а тя отговори, че приготвя мартеници за децата. Той рече: „Остави сега мартениците и тръгвай веднага насам, че сестричката ти си отива!”

За жалост майка не успя да стигне толкова бързо от „Левски” до „Аспарухово” и не я завари жива.
Седнах до нея на крайчето на леглото и и хванах ръката и в своята. Помълчахме така, погалих я, тя въздъхна дълбоко три пъти и си отиде! Свако ми беше се скрил в кухнята, плачеше, разбирам какво му е било за пореден път… После възкликна: „Каква душа носиш, корава, как можа да стоиш до нея в такъв момент без да се страхуваш!” Моето отношение към тези неща е друга тема, няма да се разпростирам сега да я разисквам, но мисля, че няма от какво да се страхуваме…
Тук е мястото да почета паметта на моята мила лелка Диди като изразя и на двама им със свако Христо признателността си за огромния подарък, който направиха на мен и моето семейство. Точно в годината преди да се почувства зле и да и поставят ужасната диагноза, на 9-ти септември, на рождения ден на мъжа ми, те ненадейно дойдоха у нас, без предварителна уговорка. Обадиха се сутринта по телефона и само попитаха дали ще сме си у дома след обяд, дали може да се видим. А като дойдоха, дори не се качиха горе, чакаха отдолу. Не знаехме каква изненада ни готвят, затова изобщо не бяхме подготвени за жеста. Попитаха къде има наблизо нотариус и съобщиха, че желаят да ни дарят жилището си, защото са признателни за грижите ни към тях и вече сме доказали лоялността и уважението си. За да живеем в него, когато един ден те си отидат. Беше като гръм от ясно небе! Никой не предполагаше, че това ще се случи! Както и никой не очакваше, че толкова скоро двамата ще си заминат един след друг.Свако ми преживя без нея едва 6 месеца и ни напусна в началото на октомври след тежко боледуване. Той имаше исхемична болест на сърцето – то беше доста увредено от редица инфаркти, а в комбинация с това и диабет в тежка форма. От неефективната работа на сърцето му се получаваше застой на течностите в организма. Ужасно му отичаха краката, кожата се пукаше и се отваряха рани, които се възпаляваха.

В добавка на този злокобен коктейл и дишането му беше затруднено, но най-много го мъчеше страхът от наближаващия край. Последните няколко месеца от живота му бяха мъчителни за всички ни, но особено за него. Логично като повечето болни, но за разлика от леля ми, той стана доста раздразнителен и капризен, постоянно недоволстваше и нещо не харесваше… Ходех на работа, след това в дома му, грижите по почистването и обработката на раните му не бяха никак леки, а като резултат си тръгвах най-често тъжна и разплакана… Толкова ми беше трудно, че в края имах усещането, че полудявам и ще стигна до психиатрия. Не можех да си почина ефективно. Децата ми още бяха малки и изборът между тях и него не беше възможен. Нямаше начин да се пренеса да живея в жилището при него, за да съм постоянно на разположение. Тогава мобилните телефони бяха още лукс, но ние и двамата с мъжа ми се снабдихме по негова заръка, за да може да има връзка с нас. Звънеше по всяко време на денонощието, викаше ни да отиваме там, макар че почти с нищо не можехме да облекчим състоянието му, освен да му даваме кураж с присъствието си. Никога не му отказахме нищо, осъзнавайки, че имаме дълг. Може би е грешно да твърдя това, но ми се струва, че с тези кошмарни няколко месеца страдание той изкупи всички мъки, причинени на околните чрез острия му характер през целия му живот. Давам си сметка също, че моите кръвни близки – и майка, и татко, и бабите и единия ми дядо и чичо ми починаха внезапно с така пожелаваната от всички „лека” смърт. Ако това е награда за достойните, както смятат старите хора, може би имат право…
През нощта, в която настъпи краят на мъките му, след поредния стряскащ звън на телефона, бях отново готова да тръгна, като в несвяст, като насън, като сомнамбул – тласкана като робот от някаква невидима сила извън мен, извън моето съзнание… Но мъжът ми ме съжали и каза: Остани да поспиш, аз ще ида сам, ще се справя. Не предполагахме, че ще е за последно.

Преди този момент няколко пъти приемаха свако в болницата, правеха каквото можеха, източваха му вода от дроба, за да облекчат дишането му и отново го изписваха. Но предупреждаваха, че това няма да продължи дълго и всеки път ще става все по-зле. И в онази нощ съпругът ми отишъл, видял, че положението е много лошо, извикал линейка, а екипът го откарал в болницата. След час-два ни се обадиха, че е издъхнал.
Получи се разказ и за двамата, но няма друг начин, когато хората са свързали живота си тук на земята… Мили лелко и свако, благодаря ви за всичко, което сте направили за нас, признателни сме ви и честичко ви споменаваме с Божо и децата.
Може би тук е мястото да спомена и една скорошна случка. От леля имам останали доста подаръци, които са изработени от нейните ръце и аз много ги ценя. По принцип не съм материалист, но тук става дума за сантиментална стойност. Имам и разни домакински съдове, които по принцип са трайни и ги ползвам вече толкова години – например едно емайлирано джезве с цвете, което вече си отива, но аз не разрешавам да се изхвърля, защото като вчера си спомням когато ми го купи от руския пазар – да преварявам водичка на детето като се роди… Но това, което ми се случи, наистина е интересно: Откакто майка си отиде, се чувствах ужасно и бавно се съвземам, емоционално съм още не съвсем стабилна. Това е и причината да не започна да пиша за нея – все още не съм готова… Но освен тъгата, паметта ми също пострада – не съм концентрирана и често забравям разни неща. Не осъзнавам какво правя, накъде съм тръгнала, поставям хляба в хладилника, а разни неща не на правилните места… И вечерта на 01.03. сложих да преваря вода в малка бяла тенджерка, която ми е от леля. Тъкмо този ден беше свършила газта и включих електрическия котлон… И… забравих за това и най-спокойно си легнах. Мъжът ми беше нощна смяна. Събудих се няколко часа след това, подсетена от някой или нещо в съня си, че тенджерката изгоря! Наистина изгоря!

Беше като заварена на червената плоча на котлона, останала на сухо… И като се опитах да я вдигна, се отлепиха части от емайла на дъното! Край с нея! Жалко! Успокоих се, че не е станала по-голяма беля и внезапно ми просветна, че беше първи март – деня на кончината на леля. Бях забравила да раздам в нейна памет и тя ми напомни за себе си. Сякаш я чух през смях шеговито да ме кори, че не съм добра домакиня… Да взема пример от нея – как пази нещата в добър вид. Обещала съм си да купя една нова тенджерка и да я нарека за подарък на някой, който има нужда в момента… Ей така, от сърце, за да спомена добрата и душа. Да почива в мир!

Паметта ни за събития и хора трябва да е жива!
Познанието за корените ни дава сила
и е надежда за добро!
Поздравявам те за избора!